През 1987 Маргарет Тачър казва в интервю: "Няма такова нещо като общество. Има индивидуални мъже и жени, и има семейства. И никое правителство не може да прави нищо освен чрез хора, а хората трябва първо да се грижат за себе си."

През 1978 Милтън Фридман казва на лекция в Станфорд: "Правителството няма никаква отговорност. Хората имат отговорност. Тази сграда няма отговорност. Аз и ти имаме отговорност. Хората имат отговорност."

И двата цитата са в отговор на въпроса "какво трябва да прави държавата за нас?". Точно когато си мислиш, че си достигнал до разумно заключение по този въпрос, те вадят скритото асо от ръкава: "обществото не съществува".

Все пак всичко се върши от хора, държавата е просто абстракция. Зад нея стоят други хора и ако искаме нещо от тази абстракция, ние бъркаме в техния джоб. Ако виждаме нещата по друг начин, значи сме колективисти.

Е, като един много яростен индивидуалист, искам да разгледам този въпрос: съществува ли обществото и длъжно ли ни е за нещо?

Кой е обществото?

Аз ли съм обществото? Ти ли си обществото? Кой е това общество? Всички ли сме? Ако обществото е всички, значи обществото е никой. Значи не съществува?

Обичайно когато хората говорят за "обществото" в този контекст, те говорят за хората, с които са политически взаимосвързани (тоест представляват част от една политическа единица). Това, което ни обвързва политически е държавата. А кой е държавата? Аз ли съм? Ти ли си?

Всъщност държавата далеч не е толкова абстрактна. Тя има ясно дефинирани избиратели, жители, данъчно-задължени лица, служители, длъжностни лица. Дори територията, върху която упражнява контрол е дефинирана до милиметъра.

Но държавата е повече от сбора на тези хора. Например, ако държавата ми дължи 100 лева, аз не мога да отида при кой да е данъкоплатец и да му взема 100-те лева в джоба. Нито пък ако държавата извърши престъпление, мога да накажа кой да е произволен избирател.

Защото държавата не е просто един човек, държавата е това, което се поражда от взаимодействията на всички тези хора. И това нещо, колкото и абстрактно, може да бъде персонифицирано.

Защото...  държавата е юридическо лице.

Какво е юридическо лице?

Юридическо лице е буквално измислена личност, която представлява една или повече дейности, или интереси на едно или повече лица. В днешно време най-често се срещат под формата на корпорации. Но държавата също е вид юридическо лице.

Те са отделни от своите собственици и живеят собствен живот, дори имат собствени цели. В една голяма корпорация, можеш да смениш всеки един служител (или дори акционер) един по един, и корпорацията ще остане почти същата.

Дори може да се каже, че юридическите лица са свръхорганизми, които живеят в нашите глави и действат чрез нас, сякаш ни обладават като духове. В известен смисъл юридическите лица са по-реални от нас.

Да ги създаваме е фундаментално наше право (на свободно сдружаване). Те хем са продължение на индивидите, хем са отделно от индивидите и представляват някаквa колективна воля. Това индивидуализъм ли е или колективизъм?

За мен самата опозиция е глупава. Съществуването на колектив не отрича съществуването на индивидите, които го съставят. Ако аз съм колективист, задето вярвам, че има такова нещо като "общество", то всеки, който някога е имал работа с компания и я е третирал като отделна от своите собственици, също е колективист.

Тиранията на мнозинството

Добре, но може би корпорациите са фундаментално различни юридически лица, защото се основават изцяло на доброволни отношения. Събират се едни хора и се съгласяват заедно да участват в новосъздаденото дружество. Както на 16-ти април 1879 в Търново се събират българските представители и доброволно учредяват България?

Но при държавата имаме тирания на мнозинството. Управляват те политици, за които може и да не си гласувал. Съобразяваш се със закони, с които може и да не си съгласен. Плащаш данъци за програми, които не искаш. Дори плащаш заемите, които политиците теглят. Това при корпорациите го няма, нали?

Ако ти сега си миноритарен акционер в една компания, ти понасяш всички ползи и вреди от това, което върши тази компания, дори и да не си съгласен с нищо. Единственият реален избор, който имаш е да си продадеш дяла. Ама то и с държавата е така. Винаги можеш да я напуснеш или да се отречеш от гражданството си.

Ех, какво да се прави... когато си сдружен с други хора, трябва да се съобразяваш с тях. А България има още 6 милиона акционера, с които да се съобразяваш. При една корпорация също има тирания на мнозинството, просто е тирания на мнозинството от капитала.

Дължи ли ни държавата нещо?

Стигаме до интересната част. Всъщност длъжно ли ни е обществото за нещо и ако да, за какво?

Не знам, досега не съм се замислял. Може би пък нищо не ни дължи държавата, щом трябва някой друг да робува, за да получим нещо наготово.

Например, всичките полицаи, войници, прокурори, съдии, длъжни ли са да ни защитават живота, свободата, частната ни собственост и договорните ни отношения?

Не знам дали знаеш, читателю, обаче съществуването на твоята частна собственост далеч не излиза безплатно на обществото. Когато ти имаш, а много други нямат, се появява икономически стимул (да го наречем пазарна ниша) да влагат усилия в това да отнемат собствеността ти. Следователно и разходите за нейното опазване са по-големи.

Така че не знам дали обществото е длъжно да ни пази наготово собствеността, но голям късмет имаме, че го прави! Представи си ако държавата ни остави всеки сам да си защитава капиталите.

Трябва ли държавата да ни прави равни?

Чувал съм, че хората не са равни. Ако държавата се опита да ни изравни, то ще създаде още по-несправедливи неравенства в други сфери. Трябва ни равенство във възможностите, не в резултатите!

Както например, ако не успееш да опазиш имота си от бродещите банди, значи очевидно не го заслужаваш. Ако си прекалено слаб да се защитаваш, може би не трябва да притежаваш нищо.

Справедливо ли е момчетата от залите, които толкова години са тренирали, учили са да се бият, следвали са законите на улицата, поемали са рискове, накрая да взимат по-малко от един програмист? Как ще се научи програмистът да се бие ако никога не му се налага? Опитвайки се да ги изравни, държавата кара единия да губи стимул, а другият да си остане слабак.

Държавата го прави така, че независимо какви умения има за самоотбрана, всеки може да се чувства еднакво спокоен и сигурен за безопасността си. Така всеки губи всякаква мотивация да посещава фитнеса.

Капитализмът е общество

Сега сериозно. Може би вече сте готови да ме наречете социалист, комунист, левичар. Но напротив, аз обичам капитализма! Обаче той също е плод на взаимни усилия.

Да оставим настрана целия политически консенсус, който е нужен, за да може хората мирно да си търгуват, вместо да се избиват; да си ходят на работа, вместо да плячкосват (както е било през горе-долу цялата човешка история). Тези взаимни усилия често остават недооценени, но аз говоря за друго.

Говоря, че всички онези свободни независими индивиди са част от система и тя е всеобхватна. Всеки ден десетки, стотици или хиляди хора влагат своите усилия в интерес на своя колектив: компанията, в която работят. Всички тези компании са взаимосвързани и взаимно-зависими от своите клиенти и доставчици. Днес повече от всякога, хората трябва да разчитаме един на друг.

Ако това не е общество, какво е?

Колкото и да си богат, не си богат във вакуум. Ти си богат, защото съществува някакво общество, което ти е дало повече, отколкото ти е взело. Независимо дали държавата или свободния пазар, други хора у теб са оставили излишък. Ако не изпитваш благодарност, то поне трябва да си загрижен то да функционира добре, защото никой не може да бъде богат на самотен остров.

Можем ли тогава да твърдим, че никой никому нищо не дължи?